…Двамата се понесоха през Космоса и пристигнаха на Земята. В тъканта на варненския градски пейзаж беше вплетен един от многото джобове, водещ към друго измерение. Това място не се ръководеше от правилата на физиката и не се ограничаваше от законите на материалния свят, то съществуваше единствено като параван, където душите можеха да се събират и да разкриват тайните си. Между думите „Port“ и „Varna“ във Варна се намираше незабележима врата, която се отваряше само за онези, които наистина знаеха за съществуването ѝ.
В тази симулация на реалната действителност единствено пристигналите души бяха истински. При преминаването през нея те можеха да се скрият и да си говорят, без да се страхуват, че ще бъдат подслушани. Самият въздух действаше като бариера, пречупваше звуковите вълни и предпазваше разговорите от любопитни уши. Това беше място, където можеше да се разкриват истини, без да има последствия. Когато душите бяха готови да си тръгнат, просто излизаха през вратата и се връщаха в света, който познаваха, а гласовете и историите им оставаха спрени във вечното пространство.
Виктор и Мю изглеждаха както преди. Виктор потупа буквата „Р“.
— Ти да видиш, маркировката! Знак, че оттук започва нещо космическо.
— М, да. Голяма е маркировката и не толкова добре прикрита, но я се огледай! — Мю се завъртя във всички посоки, посочвайки хората, които преминаваха наоколо. — Дали я разбира някой тук, м? Не ми се вярва.
— Порт-ал.
— Най-големият! — кресна Мю.
Виктор все още не можеше да свикне, че обстановката не беше реална, и се притесни да не привлече вниманието на околните и висшестоящите да ги намерят.
— Хай-хайде да продължим нашата тема — каза Виктор и подкани Мю да тръгнат към водата.
— Какво имаме да продължаваме? — запъна се Мю. — Ти си смешник! — викна той.
— А? — Виктор не очакваше такъв отговор. Представяше си, че Мю ще му разкаже всичко, което знае. — Защо д-да съм? — попита Виктор, показвайки фундаментално неразбиране на гледната точка на Мю.
Устата на Мю остана отворена за миг, а умът му се опитваше да прецени какво са видели във Виктор Висшите сили. С този въпрос ученикът му беше омаловажил всичките му наставления и беше отхвърлил идеите му. Той все още задаваше питания, продиктувани от егото му. Мю пое дълбоко въздух, като запази самообладание.
— Защото искаш да се бориш с някого, а ментално дори си на страната на този, с когото искаш да се бориш! — Мю се надяваше на смислен разговор, на възможност двамата да преодолеят пропастта помежду си. — Уроците нали могат да бъдат научени с добро, м?
Имаше усещането, че Виктор автоматично отхвърля идеите му.
— Ами, ами да.
В погледа на Виктор Мю забеляза мимолетно разбиране. Затова продължи:
— Ти къде си да го покажеш това с твоите мизерни животи? — Очите му отразяваха смесица от решителност и търпение. — Нали някой трябва да го докаже първо, м? — подпита Мю с премерен глас. — Аз ли да те уча винаги?
Мю подбираше внимателно думите си. Стремеше се да предаде съобщението възможно най-ясно. Искаше му се Виктор най-сетне да го разбере.
— Време е да простиш на себе си и да осъзнаеш в тази обстановка на дуалности, че ти не си част от потока на лошото. — Мю прекъсваше всяко свое изречение със силен жест, ръцете му сечаха въздуха, за да подчертаят думите му. — Не, не, не, не! Ти си част от потока на доброто!
— Но нали няма как да се науча чрез хубави премеждия или ако имам множество материални вещи? — Виктор се изгуби в мислите си, а вниманието му се отклони от думите на Мю. — Материалните придобивки, всичко, което иска тялото, ни връщат назад, нали така? — каза унесено той. И за да подчертае това, мислено се съсредоточи върху шума на вълните, слънчевите отблясъци по повърхността на водата и преминаващите облаци.
— Пак нищо не си разбрал, м? — Мю го плясна по челото. — Връща те само ако ти му позволиш! Медалът има две страни! — Рибките се наместиха, Мю се усмихна. — Или пък три?
— Но, но…
— Но, но… — опита се да го изимитира Мю, крещейки. — Трябва да разберете, че доброто е винаги до вас! — Той говореше на множеството и очите му светнаха. — Само трябва да го видите! — въодушеви се Мю, но после се сети за ученика си и благосклонно насочи енергията си към него. — Време е да получиш всички дарове от живота. Да спреш и да му се насладиш. — Мю беше съхранил цялото си любопитство и удивление по темата и сега го изливаше в потока от думите си. — Да повярваш в това, което проповядваш. В думите си.
Мю направи кратка пауза и се облегна на рамото на Виктор:
— Ти заслужаваш да ти се случват добри и хубави неща и това няма да те понижи в ранг.
Виктор смаяно го слушаше, а изражението му постепенно се променяше от отбранително към чистосърдечно внимание. Непринудеността в очите на Мю го докосна на някакво ниво. Дори и най-сложните понятия, които излизаха от устата на неговия учител, изглеждаха достъпни.
— Значи е дошъл моментът за хубавия период? — попита той несигурно.
— Той винаги е бил при теб. Хубавият период. — Мю се усмихна, а Виктор забеляза, че наставникът му няма зъби. — Но ти си избирал само другия.
Мю притежаваше забележителната способност да разбива сложните детайли на парченца, всяко от които беше по-разбираемо от предишното.
— Позволи си да бъдеш щастлив — продължи той. — Позволи си да обичаш и да те обичат. Позволи си да изживееш един приятен живот!
Ентусиазмът на Мю запали Виктор и той започна да вижда нюансите, които досега му убягваха.
— Ами кармата? Къде остава тя?
Мю махна с ръка, показвайки пренебрежение към темата.
— М, карма! Прекалено голямо внимание ѝ се отдава — натърти менторът. — Това са причинно-следствените връзки главно на мислите ти, много добре знаеш. Вие сами често се обвинявате в „несъвършенство“, което присъства само във вашето въображение…